Доротеа Дуисберг

26 март 2019

Доротеа Дуисберг (Dorothea Duisberg) е германка и е преживяла двете световни войни. Дошла е за първи път в Пинамар през 1952 г. и никога повече не могла да го напусне: „Това море е моят брат“.

от Фернандо Сориано      14 януари 2019

Нощта, в която Доротеа Дуисберг пристигнала в Пинамар, била много студена, толкова студена, че нямало дори облаци, а небето било покрито с хиляди блещукащи звезди. Случило се през зимата на 1952 г., а по това време на годината Пинамар бил една враждебна пустош, купчина навят пясък и борове, пръснати надлъж и нашир, рисково начинание за своите основатели.  Доротеа била от пет години в Аржентина. Тя (в убежищата) и съпругът й Алфредо (на бойното поле) преживели двете световни войни. Доротея имала нужда да преодолее носталгията към нейното Северно море и така семейството дошло в тези земи, без електричество и отопление, в 20.30 ч. на 26 юли.

В коридора на входа, рецепционистът слушал с особено внимание едно радио Спика. Доротеа и Алфредо подпрели куфарите си, за да поздравят, но сцената застинала от металния глас на говорителя: „С голямо съжаление информираме народа на Републиката, че в 20. 25 ч. почина госпожа Ева Перон, Духовен Водач на Нацията“.

Изминали са 66 години.  Ранният следобед на януари 2019 г. е и Доротеа гледа наситено синьото небе, сякаш там има нещо, което й помага да си спомни:  „Имаше толкова много звезди, беше една красива нощ, както никоя друга. Когато излезе новината за смъртта на Ева, всичките звезди изчезнаха и започна да вали дъжд три дни и три нощи, без да спира. Беше невероятно“, спомня си, на испански с все още чуждестранен акцент, с поглед скрит зад дебели кафяви очила с рогова рамка.

Така след онези дъждове тази жена никога не напуснала Пинамар. Връщала се всяка година, докато не се установила за постоянно през 1990 г. Този плаж е нейният източник на енергия: вятърът, слънцето и най-вече заради морето: „Моят брат е морето“.

На 106 години,  жената е знаменитост на плажа на Сан Хавиер. Една сирена, не от митологията, а от плът и кръв, със своя син бански костюм и бяла шапка и немски акцент. Всяка сутрин минава по пясъка под ръка със спасителя Адриан Калабресе и изчезва в солената вода на Атлантическия океан, докато се появи отново на пясъка минути по-късно, вероятно подмладена.

„Всеки ден, всяка година, дори и да вали дъжд или сняг, винаги във водата. Не мога да живея без морето,  не мога да си тръгна от Пинамар“, казва усмихната, седнала под сянката на чадъра, в тон с плажното й облекло. Когато силата на тялото й е позволявала, тя се гмуркала сто метра надълбоко и плувала дълго време.

Нейната морска страст й е от дете. Бремен, нейният град, не бил много далеч от мистериозното Северно море: „Ходехме на море всяко лято, цялото семейство, водата беше много по-студена от тази тук и вълните бяха много големи. И имаше много голяма разлика по време на прилив, много голяма, тук почти не се забелязва“.

Доротеа ще навърши 107 години през октомври, а има младежка жизненост, незасегната от времето. Видяла е красивото и ужасното в живота. Преживяла е бомбите, куршумите и болестите на двете световни войни. Има две деца, пет внука и единайсет правнука и казва, че няма рецепти, нито тайни, че нейната заслуга е „да живея и да не мисля за възрастта, на която съм“.  

Но тук на този плаж много знаят това, което тя самата признава: „Винаги пия няколко глътки морска вода, всеки ден“, смее се, с жест, който показва, че знае, че казаното ще предизвика изненада.

• Разбира се, днес пийнах доста, защото беше много вкусна, соленичка! Освен това, лекува всякакви болести, никога, ама никога не ми се налага да ходя на лекар, нито да пия лекарства. Наистина. Природата се промени страшно много, хората постъпват лошо с природата. Преди имаше миди, хиляди по целия плаж, и ние ги ядяхме, бяха толкова здравословни и вкусни. Вече няма, и това е много жалко, това беше моята храна, ядях ги сурови, веднага щом ги извадех. Както и сърцевидките, вече ги няма. Много се промени. Младите хора днес дори не познават тези животни. Имаше и много чайки. Причиняваме много вреди на природата.
• Всеки ден ли пиете морска вода?
• Разбира се! Поне по една глътка.
• Не ожаднявате ли? Не Ви ли се допива сладка вода след това?
• Нееее! Тази е много по-вкусна! Сладката вода няма вкус.

Доротеа и Алфредо се запознали в Германия в края на Втората световна война. Той се бил върнал в страната си, но живеел в Аржентина от 1931 г. Влюбили се и през 1947 г. дошли тук. Първоначално той работел в една текстилна фирма, а след това купил земя и крави. Тъй като никога не научила добре езика, тя се заела с грижите за Педро и Ирене, както и да играе голф, който практикувала от 12 годишна.  А Алфредо работел.

От Първата си спомня малко, нейният баща трябвало да се бие и разказва, че не се завърнал бързо, едва веднага след края на Войната, „защото войниците били далеч и не се знаело дали е жив“.

За Втората казва, че била жестока: „Ах, сирената! От 30 нощи на месец, през 27 трябваше да слизаме в скривалището. Не веднъж, два или три пъти. Всяка нощ, часове наред. Въпреки това, винаги запазвахме доброто настроение. Когато самолетът не се появеше някоя нощ, в града се питаха къде са самолетите, защо не предупреждават, че няма да дойдат, така щяхме да си стоим спокойно и да поспим малко. Но по-лоша беше храната“.

• Какво ядяхте?
• Нямаше. Имаше четири яйца на година. А хлябът беше толкова малко. Парченце месо на месец. Нямаше нищо. Ядяхме корени, каквото можеше.

След като оцелели и се установили в Буенос Айрес, се колебаели между две възможности, където да прекарват почивката си, в Пинамар или Виля Хесел, но се спрели на първата, заради голф игрището. Доротея помни дългите разговори, които водила с Карлос Хесел, основател на „Виля -та“.

• Аз много играех голф, харесваше ми, всеки следобед, турнирите, имах много приятелки. И тъй като в Хесел нямаше, дойдохме тук. Там имаше много германци. А колко само настоявах на Хесел да направи голф игрище. Със съпруга ми водехме борба с него, защото не искаше да предостави толкова голям терен. Казваше, че за да се играе футбол е нужен малък парцел, но за голфа, 50 хектара. И отказваше. Борихме се и ходихме много пъти при него през нощта, за да го убедим. Казахме му, че всичката земя наоколо можеше да се продаде, за да се построят красиви къщи, за хора спортисти. Но той не искаше. Едно дърво не искаше да махне. Неговата борба за залесяване беше много силна.Докара хора от Сахара, защото имаше диви зайци, които ядяха младите борови издънки.
• Какъв беше Карлос Хесел?
• Много, много строг. Много строг, но приятен. Той знаеше какво иска да направи. Бори се дълго, за да започне с Виля Хесел. Втората му съпруга дойде една вечер на събранието, което организирахме, и каза: „логично е да се направи голф игрище“, и попита какъв терен искаме.  Ние й казахме, а после Карлос каза не, понеже там щяло да бъде гробището, хаха. Каквото и да е, само и само да не е голф. Нито един бор не можехме да махнем, нито един. А ние имахме нужда да играем.
• Какво най-много Ви харесва в Пинамар?
• Виж, тук имаше едно толкова хубаво спокойствие, всичко беше обикновено, много приятно, семейства. Борбата, която водихме, защото нямаше ток, нито газ, нямаше нищо, нищичко. Нямаше асфалт, имаше каруци, коне, всичко ставаше в кал, когато валеше. И много дюни.
• Кои времена Ви харесват повече?
• Не могат да се сравнят, преди беше напълно различно. Сега не ми харесват небостъргачите, които има. И се събира много вода по улиците, когато вали. Пинамар беше много красив, имаше големи терени и при това добре поддържани. Сега продадоха много земи, много малки, на север. Къщите са една до друга и имат толкова малка градина, че през лятото се събират на барбекютата. И виждат и чуват всичко, което се говори.  Тук всичките парцели трябваше да са големи. Аз имам късмет, че моят е такъв и почти нищо не чувам.

Доротеа се наслаждава на Пинамар, откакто „всичко беше плаж, плаж и дюни, и нямаше шатри, нито чадъри“. Но тя се е установила през 1990 г. Тук прекарва шест месеца. Останалата част от годината за нея преминава половината в Швейцария (когато там в лято), а другата половина в Чили, където живеят децата й.  „Винаги търся топлинката“, усмихва се. Къщата й е на 200 метра от плажа, може би по-далеч не би могла да живее една сирена. Намира се върху една дюна, заобиколена от храсти и дървета, които й показват, както обяснява, какво ще бъде морето през деня. „Виждам ги да се поклащат от вятъра и знам дали има вълни“, пояснява.

Докато разговаря с Инфобае[1], поглежда в очите журналиста, след това снаха си Рут, която й припомня някои думи на испански, които носи в езика на своята Родина, и лекото движение на морето, този път спокойно.

Доротеа е притеснена от промяната на климата. „Това лято тръгва зле, много студен вятър, никога не е било толкова лошо. Преди започвахме да плуваме на 12 октомври и след това на 15 ноември, всеки ден, не само да си намокря краката, цялата вътре!  Тази година едва по Коледа. Преди до 15 април можехме да се къпем всеки ден. Сега идва 15 март и чао, няма повече. Лятото се съкращава“.

• Но това море винаги е студено.
• Температурата е чудесна. Този плаж е един от най-добрите, които познавам. Няма камъни, нито скали, нито водорасли, нищо. Всичко е равно, може да се ходи бавно навътре, няма големи ями, които да те потопят. За мен е прекрасен – възклицава, и протяга широко ръка, за да го покаже.

Доротеа не използва слънцезащитен крем, освен на носа, и казва, че не се пази, за да се поддържа в толкова добро здраве. „Нямам тайни, това е моят живот! Ям, каквото ми харесва и това е. Но без боклуци, не консумирам много мазнини. Много плодове, да, много кафе и мнооого сол. Наистина. Много. Ям сол и добавям още сол. Това е много здравословно!“

• Приемате ли възрастта си като нещо нормално?
• Нормално е. Не трябва да мисля, че съм стара, приемам ситуацията и правя, каквото мога. Ако правя малко, се чувствам по-зле. Правя много и то сама и се чувствам по-добре. Трудно ми е да ходя до морето сама, защото вече ми липсва равновесие. Бавя се много и някои хора искат да ми помогнат, но аз трябва да го направя сама. Колкото повече ми помагат, по-малко мога да направя. 

В действителност, Доротеа прекарва шест месеца сама в своята къща на дюната и изпраща мейли на децата и на внуците си, а до скоро управляваше и автомобила си.  „Научих се да използвам компютър на 90 години, когато всички други затварят очи“, смее се и рязко сменя темата, сякаш има нужда да призове водата, сякаш кожата й изведнъж се беше изсушила.

„Винаги ми е харесвала водата и плуването. И още повече да бъда в морето, заради вълните“, размишлява шепнешком. И утихва, сякаш се потапя във вътрешността си, докато изплува на повърхността, за да си поеме глътка въздух, а в този случай, думи или усещания: „Морето е моят живот, то е моят брат. Не са планините, които стоят там, всеки ден едни и същи. Морето се променя за половин час.  Днес е прекрасно, но сутринта беше различно“.  

 

[1]